Book Doulas

Помня тогава как исках да се махна от студентски град възможно най-бързо и търсех собствена стая. Работех от 18ч до 2 сутринта в стаята, където бачкаше Миромана и понеже той приключваше точно в 18-18:30, се засичахме за не повече от 30мин и аз му обяснявах какви шибаняци са тия агенции и колко безумно много пари искат. Отне му 2 седмици да се сети да ми предложи да живея при тях Още същата седмица отидох на “оглед”. Паркетът в моята бъдеща стая беше яко издут около вратата заради някакво наводнение. От едната страна стаята беше долепена до банята и заради влагата оттам, мазилката се лющеше по пода. Но пък цената беше добра. Мироманчо беше разбран тип, сигурно и липсващият тогава Владо щеше да е пич….а и най-накрая щях да имам така мечтаните мои собствени 4 стени и врата, която да затварям след себе си Още тогава казах, че на 1-ви Декември се нанасям.

В деня на нанасянето се запознах с Владо. Една приятелка ми помогна да пренесем багажа с колата й и той още не знаеше с коя от нас ще живее. С Миромана продължихме да се засичаме от понеделник до петък между 18 и 18:30 на работа и само през уикендите се виждахме вкъщи. Ставахме сутрин почти по едно и също време и той правеше кафе и препечени филийки. Дисциплинирания съквартирант Който знаеше кога трябва да се внасят парите за наема и колко точно е дългът за топла и студена вода. Владо, от друга страна, беше почти пълната противоположност. Бидейки единствените будни след 2 сутринта, с него редовно се срещахме в кухнята за по някое среднощно ядене или пиене. По това време не пиех, но с Владо беше забавно. Една нощ имах гости – една съученичка от гимназията, която сега учи в САЩ и спа при мен 2-3 дни. Той се прибираше от някъде и чувайки говор от моята стая, нахълта вътре да си намери компания за пиене. Тогава пусна около 6 пъти Walk in the sky на Bonobo, защото му напомняше на най-якото му лято. А беше декември. После се разрови по папките ми с музика и ме изгледа с онзи поглед, който казваше: “Бах мааму, ма ти не си била толкова зле!” Вчера ми показа как още си пазел папката “Linnah” с музиката, която му записах И аз пазя неговата

Имахме си и проблеми де. Предимно от домакинско естество (финансовите решавахме взимайки стотинки от купата с 5 кила монети, завещана от Андрей). Владо имаше навика да сготви нещо, което винаги беше по-вкусно от нещата, които аз правех, и да зареже за седмица гигантска купчина с неизмити съдове. С Миромана постоянно се наговаряхме, че никой от нас няма да ги мие ТОЯ ПЪТ, за да се научи най-накрая, но всеки път един от нас се предаваше рано или късно пред миризмата и количеството и после отиваше да си признае пред другия. Когато вече ни писнеше, почвахме да намиламе на Владо. Веднъж му обяснявах как съм го кълнала, докато съм стъргала тенджера с живи същества в нея. Той се спука да се хили. За мен лично чашата преля, когато свърши кафето веднъж. Весела, на Владо мацката, беше почти постоянно у нас. Те двамата са “заедно” от гимназията. И са едно кресливо италианско семейство. Постоянно се караха и се сдобряваха за последно. Владо винаги обръщаше нещата в своя полза. Случваше се неведнъж нарочно да изкара Весела извън нерви, тя да направи някаква тъпотия тип да му изхвърли кецовете през терасата, той да се направи на много наранен, тя да се почувства виновна и … той да я накара да измие чиниите

Та за кафето. Аз пак се бях предала и миех чиниите. Кафеварката беше за миене. А нямаше кафе. Цедката й беше пълна с нещо, което беше станало на глина! Трябваше да го чегъртам с вилица, за да го измъкна от дупките на глупавата цедка! И после видях отвореното пакетче леблебия. Аааааа! Реших, че ще си замълча … само тоя път. На следващата сутрин видях същата кафеварка със същата глина в цедката. Откачих. Написах една бележка: “Аз не съм кафе! Ако ме сложих още веднъж в кафеварката, ще ме намериш в задника си! ДЪЛБОКО!” и я пъхнах в буркана с леблебията.Вечерта се прибрах, леко гузна, че може би не е било добре така грубо. Всички бяха в кухнята – Миро, Буба, Владо и Весела.

“Аз такова … за бележката” – започнах аз

“Да, да, цял ден сме се смяли за това.” – каза Миромана

Всички започнаха да се хилят. И Владо. Само не Весела. Която стоеше със скръстени ръце и гледаше надолу притеснено. Тя беше правила кафето с леблебия… А аз цял ден си мислех как би изглеждало да натикам буркан с леблебия в задника на Владо.

“Ха-ха!” – отговори Владо – “Знаех си, че си си го мислила! Да!” – и изчезна победоносно в стаята си.

И така … всичките са анимационни герои Няма по-добър начин да ги опишеш